Широко разпространената идея, че ДНК в голяма степен влияе на нашата личност – не само на цвета на очите и косите, но и например на нашите предпочитания, заболявания или предразположеност към онкологични заболявания – е заблуда, смята биологът д-р Брус Липтън, специализиран в изучаването на стволовите клетки.
„Хората често приписват всичко на наследствеността – казва Липтън в документалния филм „Биология на вярата“. – Основният проблем на теорията на наследствеността е в това, че хората започват да снемат отговорността от себе си: „Нищо не мога да направя, защо да опитвам?“
Тази концепция „говори, че вие имате по-малко власт, отколкото вашите гени“, обяснява Липтън. Според него възприятието на човека, а не неговата генетична предразположеност, стимулира работата на целия организъм. „Нашето възприятие активира нашите гени, които регулират нашето поведение.“
Когато обяснява работата на този механизъм, Липтън започва с това, че човешкото тяло се състои от 50–65 милиона клетки. Клетките функционират независимо от ДНК. Върху ДНК влияе възприятието на дразнителите от околната среда. След това биологът е приложил същите принципи към работата на целия организъм, за да установи доколко нашите възгледи и възприятия са по-силни от генетиката.
Клетката прилича на човешкото тяло, тя функционира без ДНК
Клетката прилича на човешкото тяло. Тя диша, храни се, размножава се и извършва други жизнени функции. Ядрото на клетката, съдържащо гените, традиционно е смятано за център на управлението – мозъка на клетката.
Но ако ядрото се отстрани от клетката, тя съхранява всичките си жизнени функции и както преди може да разпознава токсините и хранителните вещества. Очевидно ядрото и ДНК, които се съдържат в нея, всъщност не контролират клетката.
Преди 50 години учените са смятали, че гените контролират биологията. „Това изглеждало толкова точно, че ние безрезервно сме приели тази идея“, казва Липтън.
Околната среда контролира ДНК
Белтъците осъществяват функцията на клетките, те се явяват строителен елемент за живите организми. Дълго време се е смятало, че ДНК контролира или определя действието на белтъците.
Липтън е предложил друг модел. Външните дразнители, встъпващи в контакт с клетъчната обвивка, се възприемат от рецепторните белтъци в обвивката. Това пуска верижна реакция на белтъците, предаващи съобщения на другите белтъци, стимулирайки действие в клетката.
ДНК е покрита със защитен слой от белтъци. Дразнителите въздействат върху белтъците, карайки ги да избират отделни гени за реакция в конкретна ситуация.
Тоест ДНК не стои начело на верижната реакция. Първата крачка прави клетъчната обвивка.
Без реакция ДНК не се активира. „Гените не могат сами по себе си да се активират или изключват… те не контролират сами себе си – казва Липтън. – Ако клетката се изолира от всякакви външни дразнители, тя няма да реагира. Животът зависи от това, как клетката реагира на външната среда.“
Възприятието и реалността – две различни неща
Липтън цитира изследването на Джон Кернс „Произход на мутантите“, публикувано в сп. Nature в 1988 г. Кернс е установил, че мутациите в ДНК не са произволни, а възникват по един подреден начин в отговор на стресовите дразнители в околната среда.
„Във всяка ваша клетка у вас има гени, чиято функция се състои в това според необходимостта да адаптират гените“, обяснява Липтън. На схемата, дадена в изследването на Кернс, външните дразнители са показани отделно от тяхното възприятие от организма.
Възприятието на околната среда от живите организми действа като филтър между реалността на средата и биологичната реакция на нея. „Възприятието пренаписва гените“, казва Липтън.
Човешките възгледи отговарят за възприятието
Клетките имат рецепторни белтъци, отговорни за възприятието на средата извън пределите на клетъчната обвивка. При хората подобна функция осъществяват петте сетива. Те помагат на човека да определя какви гени е необходимо да активира в дадена ситуация.
„Гените приличат на програма или компютърен диск – пояснява Липтън. – Тези „програми“ може да се разделят на два типа: първите отговарят за растежа или възпроизводството, вторите – за защита.“
Когато клетката се сблъсква с хранителни вещества, се активират гените на растежа. Когато клетката се срещне с токсини, се активират гените на защитата.
Когато човек срещне любовта, се активират гените на растежа. Когато човек изпитва страх, се активират гените на защитата.
Човек може да възприема положителната обстановка като отрицателна. Тази негативна реакция активира гените на защитата и пуска реакцията „бий се или бягай“.
Бий се или бягай
Кръвта се насочва от жизнените органи към крайниците, тъй като те се използват за бой или бягство. Имунната система отива на втори план. Представете си, че трябва да избягате от лъв. В този конкретен момент краката, разбира се, ще бъдат по-важни от имунната система. Така тялото пренасочва всички сили в краката и оставя имунната система без внимание.
По такъв начин, когато човек възприема околната среда като отрицателна, неговото тяло започва да игнорира имунната система и жизнените органи. Стресът също така ни прави по-малко умни и съобразителни. Мозъкът изразходва всичките си сили за реакцията „бий се или бягай“, а активността на отделите, отговорни за паметта и други функции, се снижава.
Когато човек се намира в грижовна среда, в тялото му се активират гените на растежа, които подхранват организма.
Липтън дава като пример сиропиталищата в Източна Европа, където децата получават храна, но малко любов. Децата, израснали в подобни заведения, често страдат от забавено развитие, растат по-бавно, често при тях се среща аутизъм.
Липтън казва, че аутизмът в такива случаи е симптом на активизиране на гените на защитата, той буквално изгражда стена около човека.
„Възгледите на човека действат като филтър между реалната външна среда и вашата физиология“, казва той. Затова хората притежават сила да изменят своята биология. Затова е важно да съхранявате обективно възприятие на реалността, иначе вашият организъм ще реагира неадекватно на средата около вас.“
„Вие не сте жертви на гените“, казва Липтън и съветва внимателно да се отнасяме към своето възприятие на света.
