Марс остава единствената планета в Слънчевата система, която се счита за подходяща за тераформиране.

Досегашните методи за затоплянето ѝ с помощта на суперпарникови газове обаче изискваха векове.

Според изчисления в ново проучване, специално създадени микрочастици могат да постигнат същия резултат много по-бързо и по-евтино.

Средната температура на Марс е -63°C

Това е сравнимо с централните райони на Антарктида.

Поради това парниковият газ въглероден диоксид се превръща в лед, който покрива полюсите на планетата.

Предишни изследвания показаха, че ако глобалната температура на Червената планета се повиши устойчиво с няколко градуса, сухият лед на полярните шапки може да се разтопи и да задейства верижна реакция. Тя ще доведе до температури, близки до средните на Земята.

Последните научни открития за миналото на Марс изглежда потвърждават възможността за такава „верижна реакция“.

Основният проблем обаче остава: какво точно може да повиши температурата с тези първоначални няколко градуса?

Предлаганите досега методи, като използването на серен хексафлуорид и други газове с парников потенциал десетки хиляди пъти по-висок от този на CO₂, изискваха огромни химически производства на Марс, които да работят в продължение на сто и повече години.

Сега международен екип от изследователи публикува в списание Geophysical Research Letters изчисления за подобни действия, но с помощта на два вида изкуствени аерозоли.

Първият се състои от графенови дискове с диаметър 250 нанометра, а вторият – от алуминиеви цилиндри с дължина 8000 нанометра и диаметър 60 нанометра.

В изчисленията скоростта на изпускане на тези частици в атмосферата не надвишава 60 литра в секунда.

С тях процесът на тераформиране на Марс може би ще бъде значително по-лесен

С тези размери частиците няма да предизвикат ефект на „астероидна зима“. Причината – твърде малки са, за да блокират ефективно видимата слънчева светлина и късовълновото инфрачервено лъчение, които носят основната енергия от Слънцето.

В същото време те ще поглъщат добре дълговълновото инфрачервено лъчение.

Такива вълни се появяват в атмосферата на планети от земен тип главно в резултат на преизлъчване от повърхността им, която се нагрява от слънчевите лъчи.

С други думи, Марс с такива частици ще получава същото количество енергия от Слънцето, както и днес, но ще отдава значително по-малко.

С повишаването на температурата средната скорост на ветровете на Марс ще се увеличи. Това допълнително ще ускори разпространението на аерозолите в атмосферата.

Според авторите на изследването частиците ще се разпространят бързо по цялата планета, дори ако бъдат изпускани само от една точка.

Благодарение на малкия си размер, те не само се разнасят лесно от атмосферата, но и се утаяват бавно.

Основният механизъм за утаяване на Земята – чрез водни капки – на Марс почти не работи, тъй като в атмосферата му почти няма водни пари.

Поради това прегряване на планетата по този начин е невъзможно.

А темпът на затопляне, изчислен в проучването, е изключително висок

Само след 15 земни години средната температура през топлия сезон в средните ширини (47,5 градуса) ще надхвърли 280 келвина (около 7°C), което е близко до средногодишната температура в Москва преди глобалното затопляне.

Разбира се, в по-високите ширини, както и през студения сезон, ще остане студено.

Но дори това е достатъчно за масово топене на ледовете, разпръснати под повърхността на Червената планета.

Важно е да се отбележи, че авторите са изключили от своите изчисления ефекта от изпаряването на сухия лед от марсианските полюси под въздействието на аерозолното затопляне.

Изследването не претендира за пълна картина, тъй като след значително затопляне количеството водна пара в атмосферата рязко ще се промени. Това ще усложни прогнозирането на по-нататъшната еволюция на климата.

Засега обаче изглежда, че аерозолният метод за тераформиране е най-бързият и най-евтиният от всички предложени до момента.

Само за 15 години, с разход от не повече от 30 милиона кубични метра наночастици, може да се постигне сериозно глобално затопляне.

За сравнение, моделите със суперпарникови газове изискваха стотици години активна работа на химически заводи на повърхността на Марс за постигане на подобни резултати.