Когато се намираме сред приятели и единомишленици, в нашия мозък се изключва участъкът, отговарящ за поддържането на личния ни морал.
Всеки човек има представа кое е хубаво и кое е лошо. Но колкото и неизменни да изглеждат тези представи, те често отстъпват, когато човек се озове в тълпа или просто в група единомишленици.
И тогава често се говори за „двойни стандарти“: всеки от нас например смята убийството за недопустимо, но в същото време мнозина са готови да направят изключение за представителя на някои противоположна партия.
Конкретни примери няма да даваме – достатъчно е просто да се обърнем към обществено-политическите събития с днешна или хилядолетна давност.
Съществуват много ситуации, когато човек мисли едно, а прави друго, но груповото поведение представлява универсален и много рядък пример. Наистина, сложно е да се намери човек, който винаги може да устои пред инстинкта на тълпата. (Да подчертаем още веднъж, че под тълпа се подразбира не само струпване на няколкостотин или хиляди хора, но и сплотен колектив от някой офис, предприятие или просто училищен клас.)
Едно от обясненията на този феномен е в това, че в група човек може да действа анонимно, когато изглежда, че никой няма да разбере какво именно е направил. Като вариант – в групата ние чувстваме някаква колективна отговорност, намаляваща чувството за персонална вина. Така че нашите лични нагласи относно това, кое е хубаво и кое е лошо се оказват на заден план.
Изследователи от Масачузетския технологичен институт и университета „Карнеги Мелън“ решили да обединят психологическите обяснения на груповата морална неустойчивост с наблюденията на мозъчната активност. С функционална магнитно-резонансна томография те наблюдавали активността на медиалния префронтален кортекс, който се включва, когато човек мисли за самия себе си.
В продължение на две седмици доброволците, съгласили се да участват в експеримента, били питани за техните морални убеждения и поведение, отделно изследователите се интересували как се държат хората в социалните мрежи. В резултат успели да формулират някои твърдения, които се отнасяли към всеки конкретен доброволец и давали представа за неговите морални принципи, например „Винаги се извинявам, когато се блъсна в някого на улицата“, или „Вземам чужда храна от общия хладилник“.
След това участниците в експеримента играели игра, в която трябвало да натиснат бутонче, когато видели твърдение, отнасящо се до социалните мрежи – например „имам повече от 600 приятели във Facebook“. Такива фрази се смесвали с фрази за индивидуални морални нагласи. Същата игра била в два варианта: в единия човек играл сам за себе си, в другия – в екип, но и в двата случая имало противник, тоест човек или екип, които трябвало да се победят.
Изследователите се интересували как областта от мозъка, отговорна за размишленията за самия себе си, ще отговаря на твърдения от морален и неморален характер. Анализът показал, че медиалният префронтален кортекс се активира при моралните твърдения (от рода на „Винаги се извинявам, когато връхлетя върху някого на улицата“) и остава равнодушен към фактите за социалните мрежи (от рода на „Имам повече от 600 приятели във Facebook“).
Тази картина обаче се наблюдавала само в случай че човек играел сам за себе си. Ако играта била екипна, този участък мълчал и на моралните твърдения. Може да се каже, че работата в екип отключва в мозъка система, отговаряща за осъзнаването на моралните принципи.
След играта на участниците предлагали да изберат снимки на членове на своя и противоположния екип за публикация в отчета. В случаите, когато активността на медиалния префронтален кортекс била понижена, играчите се стараели да избират за противниците си по-лоши снимки, отколкото за играчите от своя екип.
Това може да се оцени като готовност да се нанесе щета на този, който не е от твоята група, екип, тълпа и т.н. Тоест потискането на моралната зона в мозъка водело до конкретен (и неособено приятен) психологически ефект.
(Струва си също да уточним, че самоосъзнаването не е концентрирано само в медиалния префронтален кортекс; в дадения случай изследователите обсъждат само този аспект от саморефлексията, който е свързан с оценката на самия себе си в светлината на личните морални убеждения.)
В статия, публикувана в сп. NeuroImage, авторите на изследването подчертават, че не при всички хора екипната игра е потискала активността на етичния център. Това значи, че някои хора са по-склонни към аморалното влияние на колектива и повече от други са склонни да забравят собствените си морални принципи в кръга на приятели и единомишленици.
Освен това след играта им било трудно изобщо да си спомнят моралните твърдения, които неотдавна им показвали. Индивидуалните разлики може да обяснят защо някои хора по-бързо губят своето мнение и угаждат на групата от други. Изследователите също предположили, че такива хора по-зле ще откриват себе си на групови снимки, но тази любопитна хипотеза предстои да се провери експериментално.
Като цяло получените данни потвърждават известното наблюдение, че тези, които с голяма готовност се застъпват за болшинството, са и тези, които могат да противостоят, ако можем така да се изразим, на обаянието на колективните действия.
Следва да помним обаче, че става дума не за умишлено предателство на собствените убеждения – те просто изчезват. Впрочем тук можем да се поинтересуваме как се появява такава способност да се забравят моралните принципи, каква роля играе тук възпитанието и може ли със собствените волеви усилия да се измени настройката на собствения мозък.
Но това отново е тема за бъдещи експерименти.
