Поклонението пред духове и богове е карало древните хора да рисуват по стените на пещерите и да градят Стоунхендж и менхири.
Американският физик Стивън Уолър е издигнал изключително необичайна и парадоксална теория, обясняваща защо нашите предци са открили изобразителното изкуство преди около 50 000 години и са започнали да строят гигантски съоръжения като британския Стоунхендж, менгири и долмени.
Ученият е развил теорията си по време на годишната сесия на Акустичното общество на САЩ.
Според него наскалната живопис и паметниците на архитектурата от каменния век са служили на древните хора като средство за общуване с духове и богове, чийто „глас“ всъщност е бил ехо, те са го чували в пещерите и неуспешно са се опитвали да го разберат.
„В митологията на много древни народи ехото, връщащо се към човека от дълбините на пещерите, се е смятало за отговор от духовете на неговите въпроси. Напълно е възможно нашите предци да са покривали с рисунки стените на пещерите, отговаряйки на „запитванията“ на духове и укрепвайки своята вяра в това, че свръхестествените същности живеят в каменисти местности, включително пещери или каньони“, обяснява Уолър.
Биохимик по образование и „аудиоархеолог“, както сам се нарича, Уолър се заинтересувал от скалната живопис и други следи от древни култури на човека преди почти 30 години, когато в полезрението му попаднали няколко статии за това какви вярвания може да са изповядвали древните хора в зората на съществуването на човечеството.
Централно място в пантеона на първите съвременни хора на Земята, както показват наблюденията на антрополози върху съвременни племена, идващи от каменния век и съхранили се до наши дни митове на древни народи, са заемали различни същности, свързани с мощни природни стихии – огън, мълнии, гръмове и прочие явления.
„В много древни култури източник на гръмотевиците в небесата са били „ударите от копитата на боговете на гръмотевиците“ и затова е напълно възможно ехото в пещерите да е било интерпретирано като звуци от гръмотевици, което е карало древните хора да рисуват тези богове по стените на пещерите.
Тази теория не е неоснователна фантастика. Тя е основана на акустични измервания, които ни показаха, че съществува връзка между тези ъгълчета на пещерите, където са съсредоточени рисунките, и точките с най-силни звукоотразяващи способности“, обяснява ученият.
Защо древните хора може да са възприемали ехото в пещерите и каньоните като „гласове на боговете“? Както смята Уолър, то има връзка с това, че човешкият мозък не е способен самостоятелно, без елементарни познания по физика и други науки, да отличи илюзията от реалността.
Според него реакцията и поведението на човека, за първи път проникнал в ечаща пещера, слабо ще се различава от начина, по който са се държали диваците, когато за първи път са видели себе си в огледалото по време на посещението на европейци.
Ехото, както и отражението в огледалото, също се явява илюзия, само че не оптична, а акустична. По аналогия с това как човек се вижда в огледалото, по подобен начин той чува звука на ехото, идващо от неосезаем и невидим източник, разположен в дълбините на отразяващата повърхност.
По тази причина невежият човек, който силно говори в пещера или каньон, може да смята, че с него си говорят самите скали.
Древните хора, както впоследствие изяснил Уолър, се опитвали да осъществят контакт с боговете и духовете на ехото не само в природните им обиталища, но и в ръкотворни структури, повтарящи акустичните им свойства.
Когато „аудиоархеологът“ изучавал различни паметници на културата, чиито корени водят начало от далечното минало, вниманието му привлекли снимки на Стоунхендж. Очертанията му напомнили на Уолър добре известна на учените картина – модел от редуващи се светли и тъмни линии, възникващи, когато лъчите на два източника светлина се наслагват един върху друг, като се усилват или потискат.
Физиците наричат това явление интерференция и то се използва широко в работата на много инструменти, включително телескопи, радари, микроскопи.
Нещо подобно протича и в случай че два идентични източника на звук се наслагват един върху друг. Доброволци, на които Уолър завързал очите преди експеримент, искрено смятали, че се намират в гигантски пръстен от каменни колони, когато две флейти, стоящи странично от тях в открита местност (без нито един хълм), започвали да свирят едни и същи ноти.
Това наблюдение заинтригувало американския изследовател и той заминал за Великобритания, за графство Солсбъри, където се намира Стоунхендж, и изучил акустичните свойства на този загадъчен обект.
Оказало се, че древният кръг от камъни пораждал сходен рисунък от акустични „тъкани“, както флейтистите в експеримента, и предизвиквал цяла серия от любопитни виртуални звукови ефекти, които може да са изглеждали магически или загадъчни за древните жители на Англия.
„Моята теория за това, че музикалните интерференционни модели са служили за своеобразни „шаблони“ и архитектурни чертежи за построяване на кръгове от мегалити, намират своето потвърждение и в древните митове. Например сред много народи по света битува легендата за това как двама вълшебници гайдари накарали група от няколко момичета да танцува в кръг, а след това ги превърнали в каменни колони“, разказва Уолър.
Както се надява ученият, неговата теория ще привлече вниманието на археолози, антрополози и други представители на хуманитарните науки, занимаващи се разкриването на тайните на ранната история на човечеството, както и на инженерите, работещи над създаването на системи за виртуална реалност и звукови ефекти.
Освен това, ако хората наистина са се кланяли на илюзорния глас на боговете и духовете в далечното минало, то това според Уолър поставя пред нас нов въпрос – в плен на какви други илюзии се намира човечеството?
