Ново проучване нанася удар по отношение на „зеления“ имидж на водноелектрическата енергия. Учени са открили, че реките хващани в язовири, могат да допринесат косвено за изхвърлянето на повече въглероден диоксид във въздуха, отколкото електроенергията, която генерират би спестила замествайки емисиите от изкопаеми горива.
В изследване, публикувано в Science Advances, екип ръководен от Октавио Абурто-Оропеза, морски еколог в института по океанография Скрипс в Калифорния, САЩ, проучва четири реки по западния бряг на Мексико, северно от Мазатлан.
Две от тези реки – Сантяго и Фуерте – са хванати в язовири. Другите две, Сан Педро и Акапонета, все още текат свободно. Всичките четири реки имат големи устия, покрити с мангрови гори.
Използвайки сателитни изображения от 1975 г. до днес, Абурто-Оропеза и колегите му сравняват мангровите гори на речните брегове на реките хванати в язовири с тези на свободно течащите реки.
Изследователите откриват, че при свободно течащите реки, мангровите гори са или стабилни, или разрастващи се. При реките с язовири обаче, горите се свиват бързо.
„Губим десетки хектари годишно“, казва Абурто-Оропеза. – „Ситуацията е много драматична“.
Разликата, обяснява той, произтича от този факт, че въпреки че язовирите са на много километри във вътрешността на страната, те улавят утайки, които обичайно биха стигнали до устията – седименти, необходими, за да се запазят мангровите гори от навлизането на океанските води.
Една от главните последици от това е смъртта на рибарството зависещо от мангровата гора, за да се осигури местообитание на младите риби и раци. Съществуват и последици за видовото разнообразие в устията на реките с язовири срещу тези без. Докато в непреградените реки се намират 26 до 33 растителни вида, в тези с язовири растителните видове са само четири до осем.
Тъй като мангровите гори умират, те също освобождават въглероден диоксид в атмосферата, като по този начин допринасят за глобалното затопляне.
Мангровите гори събират въглерод по няколко начина, казва Абурто-Оропеза. Една част се съдържа в техните стволове, корени и друга биомаса. Друга, по-голяма се натрупва в утайките, уловени от корените им. По този начин, когато мангровите дървета са изгубени, биологичната „машина“, отговорна за улавяне и изолиране на въглерода изчезва, както и големи количества предварително изолиран въглерод.
„Някои от тези мангрови дървета растат на тези места в продължение на 3000, 4000 или дори 5000 години“, казва Абурто- Оропеза.
„На базата на казаното, може да се изчисли, че във въпросните устия, намаляването на мангровите гори може да доведе до добавянето на между 900 и 3400 тона въглерод на хектар“, обяснява той.
Това е достатъчно, за да се преосмисли възгледа за водноелектрически централи, особено на реки като тези, които Абурто-Оропеза и колегите му са изследвали, където водните потоци са сезонни, със значително производство на електроенергия само по време на дъждовния сезон.
„Някои от тези хидроенергийни инсталации работят много месеци през годината“, казва той.
„Тези водноелектрически централи допринасят за проблема с изменението на климата“, допълва той.
Ейми Ийст, геолог от Тихоокеанския център за геоложки проучвания в Санта Круз, Калифорния, е впечатлена от изследването.
„Това е интересно проучване“, казва тя. „Отдавна е известно, че свойствата на язовирите за улавяне на утайките могат да имат дълбоки въздействия върху течението и съответно екологията на региона“.
„Общ ефект е резултатът от “ гладната вода „, обяснява тя,“ при което вода с намален седимент след язовира, изяжда коритото на реката надолу по течението, което води до широко разпространена ерозия.“
Известно е също, че намаляването на седиментите причинява изчезване на делтите на реките и помага за превръщането им в необитаеми зони.
Според авторите на изследването, досега не се обръща достатъчно внимание на въздействието на този процес върху делтите и екосистемите, или върху икономическите последици за рибарството.
„Не съм запозната с друго проучване, което толкова обстойно да оценява тези три проблема заедно“, казва Ийст.
Обикновено, добавя Абурто – Оропеза, „анализите на разходите и ползите, свързани с изграждането на язовир, се съсредоточават само върху района в близост до самия язовир и частта от долината, която ще бъде залята от водата“.
„Това, което ние направихме, е да изследваме въздействието по целия път до устията на реките“, казва той.
Изследването е едно напомняне за научно-фантастичен роман на Робърт Хайнлайн от 70-те години, станал популярен с израза TANSTAAFL или There Ain’t No Such Thing As A Free Lunch – “Няма такова нещо като безплатен обяд”.
В този случай той предполага, че дори най-зелените технологии могат да имат отрицателни странични ефекти, които трябва да бъдат взети под внимание, когато се търси възможно най-екологичното решение.
Възможно е да се намерят начини за изграждане на водноелектрически системи, които не унищожават утайките по реките, казва Абурто-Оропеза.
Един такъв подход би могъл да бъде изграждането на нов път за течението на част от реката, в който водата се отклонява и се прехвърля към електроцентрала на по-ниска височина, без изобщо да блокира изцяло течението на реката. С други думи може да се генерира водноелектрическа енергия, но да се оставят утайките да продължат да се движат надолу по реката.
„За съжаление обаче, отбелязва Абурто-Оропеза, в развиващите се страни все още господства идеята, че язовирите са най-добрите технологии за генериране на зелена електроенергия, защото замърсяват по-малко околната среда“.
